На какво се смееха Първите

Соня Мачорска

Първи да си! И сега, и някога. Е, тук не ти правят „вятър“ с екзотични и шарени ветрила, но ти пеят, разсмиват те – да разтовариш деня си… Тези, дето „благо лъжат“ не са много и помнят кога, къде и кого са разсмивали…

Сики от Синаговци, Видинско, многократно е викан – я с кавал да посвири, я „лакардия“ да разкаже… И си спомняше, как дошъл у дома му Пенчо Кубадински (тогавашен председател на нациналния съвет на Отечествения фронт) да изпият по чаша вино, защото „такава ловджийска история не бил слушал“ – той, който света обиколил по разни сафарита… А „ловджийската“ си я бива:

Орото на зайците

„Един съботен ден я взе кавала и тръгна къде Божурица – ем да си посвирим, ем гъби да си наберем… Одим из ония церови дървета, свирим си и гледам по шумурляка – накачурили се ония ми ти гъби!… Ударим с кавала ситно-ситно, а они разтърсът шумата и си покажат белите шапки. Отрежем и пак… И както си свирех, откъде Ясовица, гледам, задава се силует на ловец. Позна го по пушката и по това, че завързал едно куче на каиша си и не моа да разбереш кой кого тегли… И кво да видим – Сандо Щетата. Стар ловджия, стар мераклия, ама пустия му човек редко че удари заек, оти они мърдат он кога се прицели да гръмне… Та се доближиме, разговориме се и Сандо ми вика: „Ако щеш да посвириш, че нищо не съм ударил, а ората разправят, че кога свириш с това либе-дудук, зайците излазат на оро… А излезнат ли, вече е моя работа – с чифтето. С един патрон два че уцелим, оти са нагъсто.“ А я му викам: „Бай Сандо, дали че стане тая работа ловджийска?“ „Ще, ще! – отсече старецът. – Е до оная бука се разминават без светофар и милиционер. Я че застанем на позиция, а ти мини на оная джунгла нади Павлова ливада. Засвири една бавна да ги смамиш, па като дойдат и се фанат на оро, я си знам. Като чуеш „дум-дум!“, двата съм ги гътнал – един за тебе и един за мене. Па да си одиме… Само едно че те молим – ако не чуеш гърмеж, да се не явиш пред очите ми, че ловджия натръпне ли, чека ли нещо да му се яви, докога разбере заек ли е, човек ли е, че те окьоравим с тая сачмалийка. Като Георги Хоремагчията кво го окьорави Младен Цоцков от нашто село що прошумулил из драките, докъде се спотайвали за лисици… човека и съга не види с едното око.“

Засвири я една бавна, бавна… Па е влачи, па е точи като мокра върва из опиняк, па удари на оро. И ако беше четири часа, кога се срещнаме, стана пет. Зема да се мръква. И я реко да му се обадим да видим жив ли е, заспал ли е. Ама за секи случай заобиколи у диаметър 25 метра. И гледам – бай Сандо се подпрел до буката с пушката и се умислил. „Кво става – викам, – нема гърмеж, нема палаш да се обажда?…“ „Мани, мани – вика Щетата, – такава сладка работа не съм видел през живота си! Може да ми не верваш, ама като засвири оная бавната, па като се проточи като мокра върва из опиняк, па се провре измежду церовете, оди до междата, после удари у слънчогледа, па се повърна, та ме удари у челото и кво съм кандисал като блокарски вол у ТКЗС-то, съм се унел у свирнята и съм заспал. Ама по едно време слушам, че свириш оро и нещо праи „тупа-тупа! тупа-тупа!“ по твойта свирка. И нема-нема, братле, па като се изявиа шеснайсе заека откъде Павлова ливада. И друсат оро, та се пушилка дига!… Един млад па ги води – води орото, па подклекне, извие го на плуженик, изпраи на леса… Ти свириш, нищо не видиш, а я се чудим кво да праим… Ако гръмнем тоя, дека води, че развалим орото – секи не моа да води… Ако гръмнем у средата, че го раздвоим – може два да уцелим, други три-четири че окьопавим… А, нали съм зет на къща, не смеем с празни ръце да се приберем… Ама по едно време съгледа, че тоя, дека държи края на орото, един дърт заек, главата му голема като чучулина, ушите му паднали напред и се кръстосале… Че го маанем от света, рекох си, да се не мъчи… нищо, че се вари три дена и три нощи… А они си друсат орото и ич ме не видат – ни мене, ни кучето… И таман да гръмнем, гледам – он с четири уши! Бе, викам си, гурелив ли съм, та не видим?… Гледам, гледам – и пет ми се видат! Ама се съсети по едно време, че дъртите зайци са много итри – кога гърмът ловджиите, они си навалът ниско главата между краката и ушите им се на панделки станат… та, тамън да потеглим петлеца на сачмалийката, мой палаш Джоко ме дърпа за крачолите и вика: „Чорбаджи, недей! Таково оро нема да видиш никогиш през живота си! А си зет на къща, свикнал си да те декат – я жената, я тъщата… Е твоя приятел е набрал гъби, че ти даде, да не си празен… Та, братле, зайците се наиграа едно убаво, па си фанаа пъта – откъде дошли, там отидоа… та, дай малко от твойте гъби да умирим положението у къщи… Че ловджия, кога убие заек, нали знаеш – оно селото му се е засмело преду очите!… Улазам през предната портичка, фърлим оня заек, дека се е удървил и изтегнал като спортист и речем на жената: „Айде, вече е твоя работа, дай комат за кучето…“ Ама като не убием, да видиш кво е чудо!… Улезнем през задния вратник, насечем малко дърва, да се не явим празен… И улезнем благ и кротък… А жената чека за офанзива, тъщата – и она на позиция… „Па ли нищо не удари, бе, кьоравец?“ – рече жената. „Море, жена – викам, – барем 7-8 съм утрепал, ама като гръмнем се разфърчи оня пашкуляк, по-добре да бе збирал дрепа за чорапе… Па кучето зе да не надуша, не моа да ги намери..“. Оттам тъщата се понакашля: „Оти си ръгнал по акъла на тава куче, цел ден да одиш!… Дом дърва нема, брашно нема…“ Надвият с гюрунтия, не ти е работа… Дай съга малко гъби, па да си одиме…“

Край на първа част